Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.12.2013 00:06 - Сняг
Автор: troianeca Категория: Лични дневници   
Прочетен: 811 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Сняг

 

 

Зимата винаги е била ужасен сезон. Някога я обичах заради снега. Найлоните, шейните, ските, пребиванията, снежните боеве, всичко около фона на Нова година и Коледа. Ах, тези хубави празници със всичките им подаръци! Когато се будех сутрин и виждах снегът навън винаги сияех. Но всяко хубаво нещо има си край, спираш да го приемаш по същия начин, взех че без да исках направих нещо много ужасно – пораснах.

 

Спрях да забелязвам снега, дори се съмнявах, че има такъв. Добре, че хората в социалните мрежи винаги напомнят, че навън отново е заваляло. Но то като че ли по едно време наистина спря да вали. Зимите станаха студени и ветровити, без сняг. Като цяло пейзажът около мен, картината, бекграунда нямаха такова значение вече, дори не виждах възможностите в околната среда.Започнах да се терзая от собствените си усещания, да гледам в себе си. Картината, на която обръщах внимание беше тази в мен, а не тази около мен. Все пак има два типа хора, тези които гледат света и тези, които гледат към душата си. Изглежда бях от втория тип и вътре в мен, в моята жива картина рядко валеше сняг, но почти винаги беше студено. Но виждах и светът навън,  сякаш имах малка ключалка, през която трудно се виждаше реалността. В крайна сметка не знаех какво виждам или дали въобще виждам нещо.

 

Знаеш ли, най-запомнящите се моменти удрят когато си най-неподготвен. Няма как да не знаеш, разбира се. Както и факта, че спомените за тях те удрят отново след седмица, месец или година. Крият се в скришни, тъмни ниши на съзнанието ти и след това ти скачат в главата и крещят „Изненадааа, пак аз!”. Понякога това те усмихва, стопля, а понякога и те натъжава. Но все пак пораждат чувство. Това е важното, а хората в днешно време така усилено се стараят да не чувстват. Каменни сърца, да не бъдат наранявани, да не им пука, да са силни. Понеже чувствата били слабост… Колко тъпо… Та за бога – болката най-добре показва, че си жив. Не трябва да постискаме чувства, нито да бягаме от тях. Не трябва да затъпяваме емоциите си и да се роботизираме. Като цяло си мечтая някой ден хората да спрат да отговарят на въпроса „Как си?” със „Гладен съм”. Ето това е роботизиране. Винаги гледаме на нещата повърхностно, всичко да е изрядно, по реда си, всичко да е Окей. Съзнателно да си представяме всичко, че е наред, но всъщност подсъзнанието да ни тропа в главата крещейки „Ееееееййй тъпак! Еййй, тъп си бее!”…. но се свиква предполагам.

 

Зимата е студеничка, а за жалост студа не ни въздейства само физически. Понякога попадаме в такива дълбоки дупки, от които започваме да търсим изход по всевъзможни начини. Отчаяно, тъжно, непостигайки ефект си драскаме по стените на дупката си. И така си минава времето, като в дупка, мъчейки се, но идва момент, в който се примиряваме.

 

И така един ден, в който просто си зяпах дърветата в парка дойде красиво момиче, носещо книги на Фройд, прясно откраднати от градската библиотека и ме дари със своята усмивка, сякаш й е било писано да ме освободи от проклетата дупка, за която всъщност дори и не помнех след онзи момент. Сякаш насилствено обу ботуш и ме изрита извън удобната ми вече студена яма на моментната депресия. Застинаха всякакви мисли и дерзания за това, което е било, забравих защо ми беше мъчно. Моментът беше толкова силен, че започнах да трептя на други честоти. Една усмивка, един дружелюбен смях и малко остроумничене около психологията ми оправиха деня, затова й отвърнах на хубавото момиче със своята усмивка.

 

Изненадата влиза като острие понякога. Но от онези… хубавите остриета, дето не винаги те убиват. Въздействието на изненадата е толкова силно понякога, че час по-късно все още властва очудването дали се е случило. Понякога тази изненада пречупва обичайната  призма, през която гледаме, дори за момент, после се намества по начина, по който е била преди това, но дали е същата? Призмата, за която говорим е начина, по който възприемаш света, начинът, чрез който взимаме решения и всичко, което виждаме, връзката между материалното и нематериалното, енергията като цяло.
За известно моята призма се пречупваше циклично, в един момент виждах площад, в другия момент, красиви, щастливи лица, забавляващи и разхождащи се на площада… на площада, на който съм отраснал. Красота и романтика.

 

След една дълга вечер, изпълнена с бира, рок музика, неловкост и притеснение успях да пречупя скромната си призмичка около десет пъти. Всеки път всеки поглед беше различен, всяка дума - многозначна, всяко действие – ключово, всяко докосване се отпечатваше, всяка усмивка се запомняше. Вътрешен хаос, бушуване, като водовъртеж в езеро, а на повърхността гледах като котарак. Неописуемо! Дори когато не си готов с домашното пред ядосана учителка с дневник в бойна готовност, та дори таз посочената ситуация не може да се доближи до този вид хаос.

Вечерта завърши със снежен бой. Нетипично, а уж бях пораснал. Бутнах я в снега, наведох се, гледах я в очите около две минути, не дишах около две минути, но какво значение имаше? Времето беше спряло. След това нещо прищрака от някъде в гърдите ми и я целунах. 

Погледнах я отново в очите, започнах да забелязвам какво има около нас. Разбрах къде сме, какво правим. Имаше сняг, ние бяхме в една преспа, целите бяхме потънали в сняг, лежахме си там, като преди това се биехме със сняг. Беше странно, снежинки падаха върху нас, върху лицето й ги гледах с такъв интерес, сякаш за пръв път ги виждах. Тогава някога реших, че е време да почна да дишам. Най-странното от всичко беше, че – не беше студено, никак даже.

 

Като в сън от самото начало до самият край.

Човешкия живот е интересен, доста при това. Хепи енд-а не присъства. Излишен е, няма хепи енд за нещо, което някой ден умира, нали? Или пък всичко е хепи енд? Всеки спомен, всяко чувство. Всеки спомен стига да има някой да си го спомня кара моментът да живее, макар и той реално да е свършил, той продължава да живее, като вечен повтарящ се кадър. Един флешбек, който помага от време на време да не се върнем в онази дупка.
Все пак спомените са нашия път, а пътят, това сме ние.

 

Не трябва да съжаляваме, не трябва да спираме да чувстваме. Всичко е в моментът.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: troianeca
Категория: Лични дневници
Прочетен: 29720
Постинги: 10
Коментари: 13
Гласове: 28
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031